Блог на Чавдар Маринов

Negotiating "Nation" and "Society": The Public Sphere in Post-Communist Bulgaria

2011-10-10T14:41:00.000-07:00

Euxeinos
Culture and Governance in the Black Sea Region, 2/2011
Ed. by Boyan Znepolski

http://www.gce.unisg.ch/~/media/Internet/Content/Dateien/InstituteUndCenters/GCE/Euxeinos%20Folder/Euxeinos%202_2011.ashx?fl=de
Table of Contents
Negotiating „Nation“ and „Society“: The Public Sphere in Post-Communist
Bulgaria
Editorial
National Myths in Post-Communist Bulgaria and Their Criticism
Tchavdar Marinov, Athens
Voting for the Xenophobic Party “Ataka” in Bulgaria. Reshaping Symbolic
Boundaries after Socialism
Nadège Ragaru, Paris
Civil Protest in Bulgaria: the Absent Social Critique
Boyan Znepolski, Sofia

Столичната община и общественият ред: неадекватност и двойни стандарти

2011-05-31T16:28:00.000-07:00

Статия във вестник "Дневник":
http://www.dnevnik.bg/analizi/2011/05/31/1098190_stolichnata_obshtina_i_obshtestveniiat_red

Педантичност или манипулация? По повод “рецензията” на Георги Даскалов, озаглавена "За един доморасъл последовател на Стоян Новакович и Йован Цвиич"

2011-02-14T12:14:00.000-08:00

Отговор на "рецензията" на Георги Даскалов за текста ми в сборника Подвижните Балкани (вж. тук по-долу). Отговорът ми е публикуван в електронното списание Анамнеза, кн. 1-2 за 2011 г.
http://anamnesis.info/

Vingtième siècle n° 109 – Le bloc de l’Est en question

2011-01-27T05:43:00.000-08:00

ARTICLES

Présentation
Sandrine Kott et Justine Faure

Construire le bloc de l’Est

Imaginer la démocratie populaire : l’Institut de l’économie mondiale et la carte mentale soviétique de l’Europe de l’Est (1944-1948)
Lars Haga

Les partis communistes du bloc de l’Est : un objet transnational ? L’exemple des écoles supérieures du parti
Michel Christian

Construire le bloc de l’Est par l’économie ? La délicate émergence d’une solidarité internationale socialiste au sein du Conseil d’aide économique mutuelle
Simon Godard

L’Union des écrivains : un modèle institutionnel et ses limites
Lucia Dragomir

Le bloc de l’Est, entre global et national

Le réalisme socialiste et ses modèles internationaux
Jérôme Bazin

L’industrie de la défense hongroise : de la soviétisation à l’occidentalisation
Pal Germuska

« Nous ne pouvons pas renoncer à notre Histoire » : quand la question macédonienne met à l’épreuve la notion de bloc communiste
Tchavdar Marinov

Du communisme national au nationalcommunisme : réactions à la soviétisation dans la Roumanie des années 1960
Irina Gridan

Frontière idéologique ou nationale : České Velenice, ville tchèque à la frontière avec l’Autriche
Muriel Blaive

Les circulations entre l’Est et l’Ouest

Par-delà la guerre froide : les organisations internationales et les circulations Est-Ouest
(1947-1973)
Sandrine Kott

Inspirées par le Sud ? Les mobilisations transnationales Est-Ouest pendant la guerre froide
Kim Christiaens, Idesbald Goddeeris et Wouter Goedertier

Transnationalisme social-démocrate et dissidents de l’Est pendant la guerre froide
Bent Boel

Les jeunes, l’Ouest et la police secrète tchécoslovaque : immaturité ou diversion idéologique ?
Duane Huguenin

Les échanges universitaires, la logique de bloc et l’esprit de guerre froide : entretien avec Katherine Verdery
Justine Faure

(Статията е вариант на френски на главата за Македонския въпрос в История на Народна Република България. Режимът и обществото)

LA QUESTION MACÉDONIENNE DE 1944 À NOS JOURS Communisme et nationalisme dans les Balkans

2010-11-27T03:25:00.000-08:00

Sommaire
* LA QUESTION MACEDONIENNE ET LES REGIMES COMMUNISTES DANS LES BALKANS
* L'IDEE DE FEDERATION BULGARO-YOUGOSLAVE ET LA "MACEDONISATION" DE LA REGION DU PIRIN
* LA "BOITE DE PANDORE" : LES POLEMIQUES ENTRE LA BULGARIE ET LA YOUGOSLAVIE PENDANT LES ANNEES 1960
* HISTOIRE CONTRE DROITS DE L'HOMME : LES CONTROVERSES SUR LA QUESTION MACEDONIENNE PENDANT LES ANNEES 1970-1980
* LA CONSTRUCTION DE LA "VERITE HISTOIRIQUE" : LES HISTORIENS ET LES LINGUISTES DANS LE DIFFEREND BULGARO-MACEDONIEN
* L'"EDUCATION PATRIOTIQUE": LE NATIONALISME MACEDONIEN EN BULGARIE COMMUNISTE ET LES STRATEGIES D'HOMOGENEISATION NATIONALE
* UN CONFLIT "MONDIALISE" : LES DIASPORAS MACEDONIENNES ET LA POLITIQUE IDENTITAIRE BULGARE
* APRES LE COMMUNISME : LA BULGARIE ET LA REPUBLIQUE DE MACEDOINE FACE AUX QUESTIONS DE L'IDENTITE NATIONALE
* NATIONALISME ET COMMUNISME : QUEL RAPPORT ?

Le présent travail est consacré à la politique sur la Question macédonienne de la Bulgarie depuis l'époque communiste et à ses polémiques avec la République (yougoslave) de Macédoine. Celles-ci concernent l'appartenance nationale d'une longue série de personnages et d'événements historiques, la langue vernaculaire slave parlée en Macédoine et les droits des personnes qui se considèrent comme Macédoniens en Bulgarie.
La présentation de la genèse et du développement des controverses bulgaro-macédoniennes, proposée ici, pourrait intéresser non seulement les spécialistes des Balkans et de la Question macédonienne, mais aussi tous ceux qui cherchent à comprendre l'usage des nationalismes traditionnels par les régimes communistes en Europe de l'Est.

http://www.editions-harmattan.fr/index.asp?navig=catalogue&obj=livre&no=32598
http://www.amazon.fr/question-Mac%C3%A9donienne-1944-nos-jours/dp/2296126766/ref=sr_1_3?s=books&ie=UTF8&qid=1290857518&sr=1-3
http://www.decitre.fr/livres/La-question-Macedonienne-de-1944-a-nos-jours.aspx/9782296126763
http://www.alapage.com/m/ps/mpid:MP-3D81EM4918994#moid:MO-3D81EM7611999
http://livre.fnac.com/a3241893/T-Marinov-La-question-macedonienne-de-1944-a-nos-jours

В търсене на българското: мрежи на национална интимност (XIX-XXI в.)

2010-11-10T01:44:00.000-08:00

Излезе от печат сборникът В търсене на българското: мрежи на национална интимност (XIX-XXI в.). Съставител и научен редактор е Стефан Дечев. Издава се от Института за изследване на изкуствата при БАН.
Съдържание
Стефан Дечев
Въведение
Интимизиране на изобретеното:
Национална държава, национална идентичност
и символи на всекидневието ХІХ-ХХІ век

Николай Аретов
Песни за народа и песни за душата:
Предпочитания и целенасочени употреби
от идеолозите на българския национализъм през XIX век

Стефан Дечев, Николай Вуков
От калпака до цървулите:
Как се създава българската национална носия

Стефан Дечев
„Нежности много непонятни”:
Национална идентичност и (хомо)сексуалност
в България през 80-те и 90-те години на XIX век

Чавдар Маринов
Чия е тази къща?
Измислянето на българската възрожденска архитектура

Александър Везенков
Как тъжната действителност се превърна в културно наследство:
нашите старинни градчета

Стефан Дечев
„Шопска салата”:
как се ражда един национален кулинарен символ

Росица Генчева
Видими митове:
българските езикови карти през втората половина на XX век

Александър Везенков
Парадоксалната употреба на турцизми в разказа за българското

Клер Леви
Метаморфози на самосъзнанието: балканската чалгия,
битовата музика и новият български фолк
За момента сборникът може да се закупи в следните книжарници: на издателство "Сиела” в Ректората на Софийския университет, на Историческия факултет на втория етаж в Ректората, "Български книжици" на Кристал, книжарницата за социални науки до хотел "Плиска", "Петър Берон" зад “опашката на коня” срещу 133-то училище, ул. "Шипка" 6, книжарницата до Кукления отдел на НАТФИЗ на ул. “Стефан Караджа”, "Нисим" на бул. "Левски" до ул. “Ген. Паренсов”, книжарницата на Художествената академия, книжарниците в Нов български университет, "Реа" на ул. "Граф Игнатиев" на пресечката с ул. “Л. Каравелов”, книжарницата на ЮЗУ “Неофит Рилски" в Благоевград, книжарниците на Университета по архитектура, строителство и геодезия в София.

Подвижните Балкани - изследвания на проекта NEXUS (2000–2003)

2010-02-04T04:45:00.001-08:00

Автори: Айше Парла, Албена Хранова, Александър Кьосев, Балаж Тренчени, Бойко Пенчев, Боян Манчев, Вангелис Кехриотис, Винтила Михайлеску, Десислава Лилова, Иван Еленков, Кристина Попова, Мария Николопулу, Петя Кабакчиева, Слободан Наумович, Чавдар Маринов
http://www.prosveta.bg/?go=books&p=detail&bookId=2327

Публикувана е моя статия за политиката на комунистическа България към македонските бежанци от Гръцката гражданска война - т.нар. егейци. Текстът е част от вече стара разработка - от 2003 г. Затова редица публикации, които излязоха междувременно, не са взети предвид. Освен това, днес не споделям някои свои подходи и интерпретации от времето, когато писах този текст - но сведенията сигурно ще са интересни на публиката, занимаваща се с "македонцките работи".
Aegean Macedonians and the Bulgarian Identity Politics

Добре дошли обратно в народната демокрация!

2009-12-21T03:27:00.000-08:00

http://www.dnevnik.bg/analizi/2009/12/21/833694_dobre_doshli_obratno_v_narodnata_demokraciia/
Благодарен съм на "Дневник", че публикува статията ми, макар и междувременно темата да изгуби актуалност. Може би по моя вина, достъпният на сайта на вестника текст е един първи вариант, в който впоследствие нанесох малки поправки и допълнения. Това е вторият вариант, пратен от мен ден по-късно, след като редакцията на "Дневник" се съгласи да публикува моя статия по въпроса:

Добре дошли обратно в народната демокрация!

Спомняте ли си този чудат плеонастичен термин? Преди около шейсет години с подкрепата на победоносната Червена армия и под фасадата на „народната демокрация” комунистическите партии узурпират лостовете на властта в източноевропейските държави и установяват тоталитарно управление. То има характерен идеологически език, описан навремето от Джордж Оруел като „новговор”: на този език „народ” означава „Политбюро на ЦК”, „демокрация” значи „тирания”, „свобода” – „робство”, „прогрес” – „технологическа изостаналост”, „мир” – „перманентна война срещу обществото”.
Тези дни сме свидетели на подобна на новговора подмяна на значението на думите, този път от страна на едно движение „за европейско развитие” и то в членката на Европейския съюз България. Подкрепяйки инициатива на неофашистката партия „Атака”, премиерът Бойко Борисов се обяви за референдум относно турскоезичните новини по БНТ, който според него бил „най-демократичният начин” да се реши въпросът за тяхното излъчване. Съществуването на телевизионна емисия на този език беше почти представено като дискриминационно, понеже „други хора от различни религии и етноси” можели да се чувстват пренебрегнати. Всичко това идва след също толкова безумната идея на премиера съдбата на десетминутната програма да бъде решена посредством социологически сондаж.
Какво имаме в случая: ловка милиционерска манипулация или популистко безхаберие относно значението на думата „демокрация”? Да предпочетем второто обяснение като по-невинно. Тогава някой от многобройните политолози и социолози, свързани с партия ГЕРБ, трябва да обясни на неформалния й лидер, че според съвременното разбиране за демокрация волята на мнозинството не е непременно неин гарант. Организирането на референдум по въпрос, свързан с правата на етническо или религиозно малцинство, значи диктат на мнозинството над малцинството: най-малкото поради числеността си, последното винаги би било в неравнопоставено положение и неспособно да отстоява правата си. Тъкмо заради това съществуват международни, в частност европейски конвенции за защита на малцинствата, подписани и от държавата България.
Да се подлага на всенародното допитване определено, фиксирано в такива документи, право в името на „демокрацията” е нелепо. То е толкова справедливо, колкото човек в неравностойно положение да бъде изритан от количката си, като му се каже: „Върви. Тук всички сме равни и, ако искаш да живееш с нас, ще ходиш като останалите”. За всеки що-годе политически грамотен човек е ясно, че референдумът далеч не е съвършен инструмент на демократично управление, като много често той е последното средство за прокарване на важни за модерното общество ценности. Нещо повече: осъзнаването на този факт е в основата на европейската политика. Ако отмяната на смъртното наказание, например, зависеше от референдум, България днес щеше да е толкова близо до Европейския съюз, колкото и Иран. А щеше ли да ни хареса референдум в целия ЕС по въпроса за приемането на България?
Също толкова абсурдни са и другите изтъквани от „Атака” и ГЕРБ съображения: новините на турски никой не ги гледал? Защо тогава да се спират? Сигурно и новините на български в 16 ч. никой не гледа: защо не се отменят те, а единствената емисия за най-голямото етническо малцинство в страната? Излъчването им било напразно трошене на държавни пари: а 18-те милиона за референдум – не? А етническите турци не плащат ли данъци? Новините на турски подклаждали сепаратистки настроения... Моля??? Десетминутно субтирирано на български повтаряне на суховати, почти официозни новини на държавната телевизия? В нормалните страни на подобни програми се гледа именно като на инструмент за интеграция и дори асимилация на малцинства, които иначе биха насочили антените в друга посока. Съществуването на тази емисия е изгодно и дори крайно недостатъчно именно от патриотична гледна точка.
Лошото е, че подобни инициативи са не само политически безхаберни: те са и съзнателна и, в този смисъл, срамна злоупотреба с принципите на демокрацията. Погледнете най-големия български сайт за граждански петиции и ще се убедите до каква степен е валидно дразнещото политоложко клише, че гражданското общество в България не се е „случило”. Най-популярните инициативи са от типа на „против строежа на джамия”, „против създаването на мюсюлман-демократичен съюз”, „против дискриминирането на българи от неромски произход (така!)”, „против турските сериали”, „против гей-парада”, „против...” Сред позитивните формулировки са „за забрана на новините на турски”, „за забрана за строеж на турските паметници в България (така)”, „за автономия на българите в Косово (?)”, „за признаване на истината за Македония”... Всичко това в името на “демокрацията” и “правата”, нашите права, разбира се, не на другите. Йезуитската експлоатация на езика на „гражданското общество” за националистически и откровено дискриминационни цели стана при нас почти мода, охотно възприета и от сегашното популистко правителство.
Такива манипулативни методи обаче, господа, дошли от едновремешната ви служба в народната милиция, нямат нищо общо с демокрацията. Още по-малко с европейските практики и дори с тези в съседни страни, от чийто „шовинизъм” иначе се оплакваме. В Сърбия държавата спонсорира медии на малцинствените езици, включително българското издателство „Братство”. В Западните покрайнини надписите на улиците са двуезични (сръбски и български), а поне на теория българите трябва да получават административно обслужване на роден език. Румънската държавна телевизия има емисии на унгарски и на други малцинствени езици. В Румъния не само има партии на етническа основа, но и малцинствата, включително българите, се поощряват да създават свои движения, които са представени в Камарата на депутатите. При нормални обстоятелства пренебрежима общност като българската не би имала шанс да влезе в парламента, но благодарение на тази система е представена. Македонската телевизия предава на албански и на турски, а турската TRT – на кюрдски, противно на тиражираните неверни информации. Дори само това е достатъчно, за да се видят крайно недостатъчните права на етническите общности в България.
А и за да лъсне толкова присъщият ни двоен политически стандарт: значи може да се надига врява, ако Белград случайно ореже държавни пари за български медии, но съществуването на десет минути говорене на турски по БНТ ще зависи от референдум? При успех неговият изход е ясен. Фейсбук-групата на “Аз ще гласувам на референдума против” достигна 4000 члена за един ден, а тази “за” – под десет пъти по-малко. На първата могат да се прочетат следните изказвания, изключително на млади хора: “абе повече от вас само си говорят и пишат колкото да има нещо единственото решение е да направим гражданска война и да проведем един геноцид и да ги избием до последния мангал аз съм готов за това – Saglasna sam. Turcite pod noja!”…
С подкрепата си за срамната инициатива на „Атака”, популизмът на Бойко Борисов възпроизвежда новговора на „народната демокрация”, а управлението му е на път да ни върне в лошо камуфлиран авторитаризъм и хвърли в етнически конфликт. А може би най-после ще дочакаме някое наказание от Брюксел не само за крадливост, но и за тотална липса на гражданска култура? Заслужено ще е.

История на Народна република България. Режимът и обществото

2009-11-24T13:29:00.000-08:00

Автори: Александър Везенков, Даниел Вачков, Даниела Колева, Ивайло Знеполски, Иван Еленков, Мартин Иванов, Михаил Груев, Момчил Методиев, Николай Вуков, Петя Кабакчиева, Пламен Дойнов, Румен Даскалов, Чавдар Маринов

V. ОТ «ИНТЕРНАЦИОНАЛИЗЪМ» КЪМ НАЦИОНАЛИЗЪМ. КОМУНИСТИЧЕСКИЯТ РЕЖИМ, МАКЕДОНСКИЯТ ВЪПРОС И ПОЛИТИКАТА КЪМ ЕТНИЧЕСКИТЕ И РЕЛИГИОЗНИТЕ ОБЩНОСТИ

http://www.sendspace.com/file/girx3v

И един забавен дебат по темата, за който научих с огромно закъснение.

Отново по въпроса за "възрожденската архитектура"

2009-06-19T09:28:00.000-07:00

Случайно разбрах, че статията ми за „възрожденската архитектура” и „възрожденската къща” не е останала без отглас. В поне два интернет форума арх. Николай Тулешков, ръководител на секция „История и опазване на архитектурното наследство” към Центъра по архитектурознание при БАН, е реагирал със силно емоционален и, всъщност, агресивен коментар от двайсетина компютърни страници. Наричайки ме „лаик” и не щадейки всякакви подобни квалификации, арх. Тулешков се опитва да покаже, че прочитът ми на архитектурната история е „прост” и некомпетентен. Въпреки това се е занимавал да прави дълъг полемичен разбор на работата ми. Аз съм поласкан от това внимание: по принцип в България академичните учени не реагират на разни „непрофесионали” извън „колегията” (а дори и в рамките на колегията не реагират). Аз лично обичам полемиките, но за известно време се чудех дали въобще да отговарям: за тази цел трябваше да се напише направо още една статия. В крайна сметка обаче реших да отговоря: още повече, защото се оказа, че арх. Тулешков ще публикува своята реакция в едно от списанията си. Резултатът: наистина се получи нещо доста дълго, но не и текст, тъй като реших да се спра конкретно на всеки един момент от реакцията на арх. Тулешков.
Както ще видите, с много от твърденията на Николай Тулешков съм абсолютно несъгласен, като част от тях не издържат елементарна проверка. Някои бележки обаче приемам и те ще ми помогнат да нюансирам свои тези. Т.е. всичко можеше да остане в рамките на нормален академичен диалог, ако не беше крайно оскърбителният тон на изследователя от БАН, който определено не прави чест на учен.
Отговорът ми е достъпен тук:
http://www.sendspace.com/file/hihxko

Относно интервюто на в-к "Култура" с Иван Кръстев (http://www.kultura.bg/bg/article/view/15504)

2009-04-21T07:36:00.000-07:00

Първо да посоча твърденията, под които „се подписвам с две ръце”, както се изрази един участник в културната полемика:
1) На първо място с наблюдението, че „в България много се говори за Македония, но общественото ни мнение няма любопитство към това, което се случва в тази страна. Македония, която обикновено се коментира в българската преса, е населена със сенките на Гоце Делчев и Ванче Михайлов, но колко българи знаят имената на действащите македонски политици, колко са чели книги от съвременни македонски автори, колко са мислели за дилемите, пред които е изправено съвременното македонско общество. Има една въображаема Македония, за която ние обичаме да говорим; тя е метафизическа реалност, тя не е политическа или икономическа реалност”.

2) Съгласен съм с интерпретацията на промените в българската официална позиция по отношение на Македония от последните 2-3 години. По-специално посочената от Иван Кръстев еволюция спрямо предшестващия патерналистичен тон, обяснена в частност с „появата на силно националистическо течение в българската политика и желанието на президента Първанов да противопостави македонския национализъм (да речем по-скоро „македонстващия” – Ч.М.) на антитурския национализъм, който постепенно ерозираше президентската подкрепа. Тъй като опозицията се опитваше да представи президента като проводник на интересите на ДПС”.
3) Внимание заслужава и анализът на „асиметричния” социално-икономически ефект на „прехода” при двете етнически общности в Република Македония. Подписвам се и под парадокса, констатиран от Иван Кръстев: „По странен начин именно интегрирането на радикалната албанска партия във властта позволи на македонците да са по-свободни в изразяването на своя национализъм.... Засиленото националистическо говорене парадоксално е знак за де-радикализация на етническото противопоставяне или по-точно - за „нормализация‛ на новия етап на противопоставяне”. Тук все пак има нужда от повече анализ: от корупционно-клиентелистките връзки между единия и другия „етнически елит”, за които Иван Кръстев споменава, до ролята на „международната общност”, NGO и т.н.
4) Във връзка с това, няма как да не се съглася с критиките спрямо Македония на кръстопът, които Иван Кръстев не си е спестил: „авторите неправомерно свеждат всички отношения в Македония до етнически отношения. Всяка страна, която бъде разгледана през този ключ, ще изглежда по сходен начин... Ако „спешен антрополог‛ отиде в някой от смесените райони в България, би могъл да излезе със сходни твърдения”. В случая става дума за псевдоаналитичност, която е ясно посочена: „Да, мнозинството от македонците по този начин мисли какво се случва в Македония. Но както не можеш да разбереш примерно българската политическа реалност, ако не четеш жълти вестници, така не можеш да разбереш българската политическа реалност, ако четеш само жълти вестници”. Антропологията може би е именно наука за common sense, както пише Майкъл Херцфелд, но виждаме какво става, ако всекидневният здрав смисъл не е предмет на аналитична де-/реконструкция.
Оттук насетне редица моменти в интервюто ми изглеждат недостатъчно аргументирани, като за някои бих казал, че са откровени недоразумения. Очевидно вестник Култура е прибегнал към Иван Кръстев като към последна инстанция – нещо като апелативен съд –, който трябва да оневини скъпи приятели или най-малкото да каже две-три добри думи за тях. Интервюто обаче някак си не оставя впечатление Иван Кръстев да е харесал „книгата” и да я е възприел като особено ценно четиво: въпреки благия си и равномерен тон, редица негови бележки са достатъчно заострени. Но, вероятно до голяма степен откликвайки на очакванията на интервюиращите, интервюираният измисля неубедителни алибита.
Много изкуствено, струва ми се, звучи тезата на Иван Кръстев за „неконформистката” позиция на авторите на Македония на кръстопът и за тяхното предизвикателство, дори опълчване спрямо дървена мултикултуралистка реторика на (останали анонимни) европейски бюрократи. Иван Кръстев представя екипа като „разочаровани либерали”, стремящи се да провокират „брюкселската публика”, запознавайки я с проблеми, които тя пренебрегва, а донякъде е може би създала. Според него: „Антонина Желязкова и Петър-Емил Митев се опълчват срещу клишета на либералното мислене от 90-те години, които определят политически правилното говорене за страни като Македония. Техният протест е срещу нежеланието на международната общност да мисли критично за практическите резултати от политиката на „мултикултурализъм отгоре‛, провеждан в бивша Югославия през последното десетилетие. Техният спор е с клишетата на „европеизацията‛ и „мултикултурализма‛. Това, според мен, предопределя и провокативния тон на публикацията. Авторите търсят скандал, но скандал в Брюксел, а не в София”.
При цялото ми желание да открия подобно предизвикателство, намерих един-единствен и то доста кратък пасаж, който може да се възприеме в подобен смисъл: „Опитите на международната общност, на европейските институции да насърчават мултиетническа Македония и да разчитат, че, някога интегрирана в ЕС, тя ще се стабилизира като държава на македонците и албанците, са безпочвено измамни, несъстоятелни и ще се провалят в дългосрочна перспектива”. Аз вече го и цитирах в първата си статия, защото от него лъха свръхдоза нетърпеливо злорадство – което не знам „брюкселската публика” как точно би възприела. Същевременно, авторите от самото начало се обръщат към ясно посочена аудитория – българската, и то по-конкретно българските политици. Още в описанието на „проблемната ситуация” (стр. 11-15), екипът заявява: „Членството на България в ЕС засили притегателния ефект на нашата (така !) страна”; „Съпричастието към население на съседна страна, с която ни (така !) свързват дълбоки родови, исторически и културни връзки”. В един от параграфите "говорят самите наши братя „татари"". Авторите съжаляват, че „Българската държавна политика спрямо Македония все още не стъпва на стратегически документи”, а накрая се обръщат именно към българската държава, за да й предложат съответните стратегии и собствената си разработка като документ – мемоар – как да се действа. Обясняват какви са интересите на България („да изработи и поддържа трайно изключително енергична и последователна политика към Македония”), алармират, че „Не бива да се забравя и интересът на българския бизнес...”, правят аналогии с моменти от българската история (Източна Румелия), преки референции към българския национален разказ (Дебър, Охрид – люлка на Българското възраждане), които не биха били особено ясни за функционер от Брюксел.
Едва ли има смисъл да се дават повече цитати. Противно на тезата на Иван Кръстев, нищо в „книгата” не сочи тя да е била писана за Брюксел – адресатът й е всъщност съвсем ясно маркиран. Тъкмо понеже цялото изложение, въпросите, които авторите си зaдават, тезите, които лансират, са твърде Bulgarian talk, преводът на английски на практически цялото произведение звучи някак си странно. Единственият му смисъл – и със сигурност единственият му ефект – би бил евентуално да запознае чужди (но не непременно от ЕС) политици с това как българите разсъждават за Република Македония. Както се разбра, така е и станало на среща на т.нар. „Балкански политически клуб”. Но да се твърди, че „книгата” отправяла смело предизвикателство към „дървения език на... съобщенията, които текат между Македония и ЕС”, че хвърляла дръзка ръкавица пред слепия Брюксел, отвсякъде погледнато си е твърде насилена свръхинтерпретация. Да не говорим, че в случая дълбок аналитик и познавач на европейския и глобалния политически контекст като Иван Кръстев преднамерено окарикатурява политиката на ЕС, говорейки поразително неаналитично, неестествено неаналитично, за някакъв анонимен и бюрократичен „Брюксел”. Защо е този скеч?
Пак нещо и за позицията на Култура в цялата тази история. Признателен съм на вестника, че публикува критичните ми статии и то без съкращения (по-специално първата). Не се надявах на това – по тази причина разпратих първия си материал по електронната поща и го качих на блога (след като ми отговориха, че ще го публикуват, го махнах веднага). Но не разбрах каква беше идеята на редакцията: да ми се даде добър урок (така поне звучаха редакционните бележки)? В последното си писмо до мен Копринка Червенкова направо ме посъветва – не особено деликатно и в драстична дисхармония с предишните си мейли: „Няма да е лошо леко да усмирите суетата си, за да не стане така тя да измести същинския ви изследователски потенциал”. Не знам колко е възпитан подобен тон и колко е типично за културен седмичник да публикува статия с цели две нравоучителни редакционни бележки: всичките ми познати, на които разказах това – от Турция до Англия – бяха шокирани. Във всеки случай Иван Кръстев признава, че също усеща „раздразнението” на Копринка Червенкова и Христо Буцев от моята позиция. Едновременно с това той откликва положително на изказването на последния, който вижда у мен – може би защото съм „млад” – „90-те години и развихрянето на либералната фантазия”.
Оттук насетне съм етикетиран като политически коректен наивен либерал, а Иван Кръстев се впуска в един псевдоанализ на фиктивен сблъсък:
„Поколенческият конфликт е между млади български изследователи, учили и специализирали навън, и българските институции, специално академичните институции, в които се криминализира всеки опит за критичен прочит на българската история. В резултат професионалните, методологическите спорове как да се пише история, са оказват пределно политизирани. Сблъскал се с тази среда, младият изследовател естествено започва да се радикализира... конфронтационното отношение към това поколение нови историци кара самите тях да си спестяват нюансите и да радикализират своите несъгласия. Затова те се държат като радикално интелектуално малцинство, което е в гражданска война със завърналия се ХІХ век”.
За кого говори тук Иван Кръстев? Честна дума, не знам. Познавам сравнително „млади” историци – докъм 40 и кусур години – „учили и специализирали навън”, които след завръщането си в България не стигнаха до драматичен конфликт с тукашните академични институции. Познавам и други, които стигнаха до такъв и действително се „радикализираха”. Но това не беше задължително сблъсък с националисти и по въпроси, пряко свързани с интерпретацията на националната история. Просто в българските академични среди има достатъчно безобразия, поради които по-некариеристично настроен човек да стигне до конфликт. Струва ми се, че Иван Кръстев не е наясно със средите, за които говори, и прави едно съвсем спекулативно описание. Той си е измислил тези общности: в действителност, не съществува обществено явление като сблъсък между млади, „учили на Запад” и „либерално настроени” историци от една страна, и местни националисти, окопали се в академичните йерархии, от друга. Не че го няма и едното, и другото, но тук Иван Кръстев екстраполира един случай – това, което той мисли, че е моят случай – и си въобразява цял поколенчески конфликт. Аз самият пък нито съм тръгнал от, нито съм се върнал в Историческия факултет: така че и до никакъв сблъсък с него не съм стигал.
Още нещо проблематично: „младите”, учили навън историци, според Иван Кръстев, „отказват да приемат, че всяка държава има нужда от критична маса национализъм за своето нормално функциониране”. Не разбираме колко е минималната "критична маса", но така или иначе, тук трябва да играя ролята на либерала, надъхан с клишетата на 90-те години. Съжалявам, че ви занимавам със себе си, но моето развитие си има своя логика – през 90-те години въобще не бях антинационалистичен „либерал". Противно на калъпа, в който ме вкарват, имам и по-различно виждане по въпроса за национализма и утвърдените историци: предпочитам да си правят добрата стара национална история – в този случай човек поне може да научи някаква фактология. Според мен, най-катастрофални са именно, когато се опитват да бъдат политически коректни и да правят нещо така, по-„модерно”. На фона на традиционния им концептуален инструментариум, въвеждането на fashionable думи като „мит”, „Другия”, „идентичност”, „травма” и пр. само влошава качеството на продукцията.
Обаче на някои откровени простащини в днешната българска историография съм реагирал. Иван Кръстев тежко греши, смятайки, че „Между другото, много често критиките им – не говоря даже към Антонина Желязкова, а и към хора като Божидар Димитров – са някак си на едро, без интерес; те отказват да спорят с тях”. Копринка Червенкова също смята, че „те” отказват да спорят и само криминализират противниците си. Нека тук ми е позволено да дам воля на извадената на бял свят от Копринка Червенкова моя „суета” и да разкажа повечко за мен. Антонина Желязкова и Петър-Емил Митев далеч не са първите автори, обект на критика от моя страна, а примерът с Божидар Димитров е лошо подбран. Тъкмо на него беше посветена първата ми полемична статия: публикувана е в списание Критика и хуманизъм през 2001 г. При това, може би не съвсем разумно, в тази статия аз наистина се занимавах с това да споря с тезите на Димитров от Десетте лъжи на македонизма: въпреки че за повечето интелектуалци това занимание изглеждаше несериозно и „под достойнството им”, имайки предвид обекта на критика. Впоследствие публикувах хапливи текстове за същия и подобни персонажи в самата Култура, а и във вестник Сега. В последния участвах и в полемика с проф. Георги Бакалов: един от бранителите на арийския произход на прабългарите и откривател на супердревна българска държавност, благодарение на аматьорски етимологии слязла от планината Имеон, минала през „Балхара” и почти финиширала в Белгия (цитирайки Раймонд Детрез). Обратно, днешният ректор на Софийския университет, защитник на традиционни национални ценности, се ограничи тъкмо с критики на едро спрямо Божидар Димитров и тангристите тип Бакалов, определяйки ги индиректно като чалга-историци. Не млад либерал, а зрял консерватор отказа да спори с тях, при това, ако не „криминализирайки”, поне неаргументирано етикетирайки ги като псевдоучени.
Т.е. Иван Кръстев и Копринка Червенкова не са особено наясно с това кой какво е писал, твърдейки че „либералите” отказвали да спорят с „националистите”. При това, може би трябва да ревизират и други свои впечатления за „либералите”: лично аз съм публикувал и критики на „мултикултурните” клишета, такива каквито те се тиражират в страни като Република Македония. Мои популярни материали по въпроса излязоха през 2004 г. във вестник Време (Скопие), а през 2007 г. списание Идентитети публикува и една моя по-академична статия. Вместо, както пише Иван Кръстев, да обясняват, че мултикултурният модел в Македония „не се случил”, авторите на Македония на кръстопът можеха да се поинтересуват от доста оживените дебати на тези теми в академичните и интелектуални среди в Скопие. Определено не са на по-ниско ниво от тези в София, имайки предвид колко на едро и във вестник Култура се ползват понятия като „либерализъм” и „мултикултурализъм”.
Далеч от рефлексивност към употребяваните термини, интервюто финишира в трогателно съгласие:
„Копринка Червенкова: Но нямате ли усещане, че в позициите на „новите млади‛ преобладава стерилността? Иван Кръстев: Да. Защото когато дойде това по-младо поколение, либералният прочит на национализма беше загубил политическа подкрепа в обществото. Ако в началото имаше едно анти-националистическо поколение, в края на прехода се появи един нов национализъм като реакция на загубената идея за общност. В тази враждебна среда новите историци допълнително се радикализираха. Тези хора имаха само два избора. Да станат конформисти или да бъдат радикални неконформисти”. Разбирам, че редакцията на Култура цели да изобличи радикалната стерилност (или стерилната радикалност – не разбрах как точно се съчетават тези два момента) на хулителите на скъпи приятели. Разбирам, че не може да се въздържи да демонстрира предозирана арогантност към стерилните „нови млади”. Не разбирам обаче на Иван Кръстев от каква полза са му клишираните обяснения с млади либерали-неконформисти vs. стари националисти? Не разбирам за какво му служат тези карикатурни конструкции: просто отклик на вопъла за помощ на скъпи приятели? Да напомня, че не аз, а тъкмо той беше либералният нов млад през 90-те години – според Христо Буцев, времето на „развихрянето на либералната фантазия”. И тогава Иван Кръстев като че ли не се страхуваше да не бъде окарикатурен като интелектуално стерилен младеж – спомням си го по всички телевизии –, а пък беше доста по-млад от мен сега...
Финалният акорд е наистина ефектен: „И въобще, понякога си мисля, че българското отношение към Балканите е като куфар с двойно дъно. България е една изключително политически коректна страна. Ние говорим с езика на XXI век, мислим в категориите на XIX век и, което е най-тъжното, сме загубили усещането за трагедията на българския XX век”. По принцип обичам този характерен за Иван Кръстев художествен изказ – той винаги придава определено очарование на текстовете му –, но в случая не носи познавателна стойност. Нито България е особено политически коректна страна, нито нейният 20 век е бил дотам трагичен в сравнение с този на някои съседи: както би показало сравнение с броя на жертвите на двете световни войни в Сърбия, да речем. Увереността в изключителната драматичност на нашата история си е наистина мръсна приказка.

Вестник „Култура” – както винаги, обидно предвидим

2009-04-10T02:33:00.000-07:00

Както се очакваше, след изкуственото „насърчаване” на тримесечен „дебат” около едно иначе незабележимо произведение и след упоритото и до голяма степен неуспешно търсене на застъпници за „скъпите ни приятели”, вестник „Култура” сложи край на цялата история с един последен и мощен залп в посока „неуравновесените младежи”. Разбира се, не съм си представял, че последната дума ще бъде моя, но също не съм предполагал, че мотивациите на културен седмичник могат да бъдат толкова неизискано прозрачни.

Интервюто с Иван Кръстев –
http://www.kultura.bg/article.php?id=15504 –
заслужава специален семантичен анализ, който ще направя след известно време поради по-належащи задължения сега. Разговорът е интересен с наблюденията на Кръстев върху съвременния политически пейзаж в Република Македония, както и с впечатленията му от родния интелектуален контекст. Бързам да кажа, че споделям много от неговите тези, а други – съвсем естествено – ми се струват спорни, но безспорно заслужаващи внимание, най-малкото като мисловен рефлекс. Към него Иван Кръстев е насочван донякъде от въпросите на редакцията, която заслужи детайлния етнологичен анализ, предложен във втората ми статия от „дебата”. Наемам се да разгледам темата по-задълбочено, като за допълнителен материал на анализ ще привлека и кореспонденцията си с редакторите на седмичника. Нейното развитие е интересно най-малкото с оглед тона на журналистите, чиито флуктуации оставят впечатление, ако не за младежка неуравновесеност, то поне за опасна в определена възраст изнервеност.
В тази връзка, бих искал да обърна внимание на бележката на доц. Антоний Тодоров, публикувана също в последния брой на „Култура”:
http://www.kultura.bg/article.php?id=15505 .
Изглежда доц. Тодоров поне намира цитатите за точни, което ме радва. Досега той можеше да претендира, че съм го оклеветил или недоразбрал. Но сега вече няма такава възможност: доц. Тодоров потвърждава истинността на написаното и с това излишно се самокомпрометира. На мен тези цитати ми се сториха наистина представителни за начина на мислене в българските академични среди. При това, не разбирам добре поверителността на информацията, която съм издал. В крайна сметка става дума за неща, които до голяма степен фигурират в статията на доц. Тодоров: от идеята, че авторите на „книгата” са a priori от добрата страна („изследователи, които отдавна за доказали, че стоят на противоположна етическа позиция”), до конкретни изрази като „прицелването” в погрешна посока („патосът на Чавдар Маринов този път се прицелва погрешно”).
Не разбирам съвсем добре и упреците на доц. Тодоров: какво означава например „обикновена човешка лоялност”? Лоялността не е човешко качество въобще и преподавател по политически науки би трябвало да го знае: има лоялност към нещо, към някаква кауза (par excellence, политическа), или към личност, която стои по-високо в рамките на определена йерархия. Случаят очевидно не е нито един от двата. Освен това, лоялността не е етически релевантна категория: човек може да е лоялен, да речем, към каузата на Третия райх. Другата дума – „порядъчност” – също не е подбрана точно. Човек може да е морално добър, без да живее порядъчно: разликата ни я обясняваха в първи курс по философия.
В случая, лошото боравене с българския език оставя впечатлението за човек, който не може да си овладее нервите, а това не е добре. Същото впечатление оставя и ирелевантното изречение за Мао и цветята: от една страна, не е остроумно, понеже става дума за познато на широката публика клише, което не носи интелектуална добавена стойност. От друга, то няма връзка с предишния текст и поради тази причина звучи нелепо (а, освен това, представлява лошо препредаване на призива на Мао).
Бих оспорил толкова повече идеята, че съм реагирал ревниво против хора, които се интересували от „моя” предмет на изследване. Мисля, съвсем ясно е, че реагирах против начина, по който те разглеждат сложен контекст, който никога не съм си заплювал. Тук доц. Тодоров преднамерено елементаризира чуждата позиция – реторична стратегия, която винаги си остава някак безсилна. Може би доц. Антоний Тодоров трябваше да изтъкне по-убедителни аргументи против публикуването на пасажи от лични разговори или на лична кореспонденция – което впрочем смятам пак да направя.
Междувременно, мислейки си за някои културни редакции, стигнах до решение да намаля пиенето (слава Богу, не пуша !). Алкохолът е лош депресант. Боя се да не би някой ден да финиширам в тежка житейска фрустрация и да излизам от нея, само за да кажа „евала” на „скъпите ми приятели” кинаджии, литератори или спешни антрополози. Или за да се издразня, ама много да се издразня на разни стерилни нови млади.

Как се прави "спешна антропология" (2) или за елитността на елитите

2009-03-26T14:18:00.000-07:00

http://www.kultura.bg/article.php?id=15425

We, the People: Politics of National Peculiarity in Southeastern Europe

2009-03-07T07:20:00.001-08:00

http://www.ceupress.com/books/html/WethePeople.htm

“We, the Macedonians”: The Paths of Macedonian Supra-Nationalism (1878-1912)

Как се прави „спешна антропология”

2009-01-14T02:50:00.000-08:00

http://www.kultura.bg/article.php?id=15149

Относно "несъществуващата" ревизия на комунистическото минало в Република Македония

2009-01-14T02:48:00.000-08:00

Anticommunist, but Macedonian. Politics of Memory in Post-Yugoslav Macedonia -
статия, публикувана в TOKOVI ISTORIJE, br.1-2, Beograd: Insitut za noviju istoriju Srbijе, 2009.

http://www.cife.eu/UserFiles/File/EEF/349/EEF349MARINOV.pdf

От гръцкия град към българския музей: измислянето на национално наследство в Мелник

2009-01-14T02:44:00.000-08:00

De la ville grecque au musée bulgare : l'invention d'un patrimoine national à Melnik
Текстът е публикуван в Revue des Études Sud-Est Européennes, XLVII, 1–4, Bucureşti, 2009.

Студия за хубавите ни възрожденски къщи

2009-01-12T03:39:00.000-08:00

Чия е тази къща? Измислянето на българската възрожденска архитектурa

„За възрожденската ни архитектура може да се каже, че е един от върховете в националното ни архитектурно наследство, това е нашият Ренесанс, който поради историческите превратности и съдбата на цялото ни развитие се проявява много по-късно от европейския – в средата и края на ХIХ век. И именно българската народна къща е тази, която най-цялостно изразява строителния гений на народа ни”[1]. Днес не е никак трудно да се чуят подобни мнения, изказани било – както в случая – от професионални архитекти, било от различни наивни ентусиасти. „Възрожденската архитектура” и „възрожденската къща” представляват за нас саморазбиращи се очевидности, с които сме свикнали още от основното училище. От такава гледна точка, фактът, че тези понятия и горецитираното изказване биха били практически неразбираеми в България преди по-малко от век, е най-малкото неочакван...

Студията е достъпна в сборника В търсене на българското.

Моята докторска дисертация (с непълни бележки под линия)

2009-01-12T03:04:00.000-08:00

L'Impasse du passé. La construction de l'identité nationale macédonienne et le conflit politico-historiographique entre la Bulgarie et la Macédoine