Първо да посоча твърденията, под които „се подписвам с две ръце”, както се изрази един участник в културната полемика:
1) На първо място с наблюдението, че „
в България много се говори за Македония, но общественото ни мнение няма любопитство към това, което се случва в тази страна. Македония, която обикновено се коментира в българската преса, е населена със сенките на Гоце Делчев и Ванче Михайлов, но колко българи знаят имената на действащите македонски политици, колко са чели книги от съвременни македонски автори, колко са мислели за дилемите, пред които е изправено съвременното македонско общество. Има една въображаема Македония, за която ние обичаме да говорим; тя е метафизическа реалност, тя не е политическа или икономическа реалност”.
2) Съгласен съм с интерпретацията на промените в българската официална позиция по отношение на Македония от последните 2-3 години. По-специално посочената от Иван Кръстев еволюция спрямо предшестващия патерналистичен тон, обяснена в частност с „
появата на силно националистическо течение в българската политика и желанието на президента Първанов да противопостави македонския национализъм (да речем по-скоро „македонстващия” – Ч.М.)
на антитурския национализъм, който постепенно ерозираше президентската подкрепа. Тъй като опозицията се опитваше да представи президента като проводник на интересите на ДПС”.
3) Внимание заслужава и анализът на „асиметричния” социално-икономически ефект на „прехода” при двете етнически общности в Република Македония. Подписвам се и под парадокса, констатиран от Иван Кръстев: „
По странен начин именно интегрирането на радикалната албанска партия във властта позволи на македонците да са по-свободни в изразяването на своя национализъм.... Засиленото националистическо говорене парадоксално е знак за де-радикализация на етническото противопоставяне или по-точно - за „нормализация‛ на новия етап на противопоставяне”. Тук все пак има нужда от повече анализ: от корупционно-клиентелистките връзки между единия и другия „етнически елит”, за които Иван Кръстев споменава, до ролята на „международната общност”, NGO и т.н.
4) Във връзка с това, няма как да не се съглася с критиките спрямо
Македония на кръстопът, които Иван Кръстев не си е спестил: „
авторите неправомерно свеждат всички отношения в Македония до етнически отношения. Всяка страна, която бъде разгледана през този ключ, ще изглежда по сходен начин... Ако „спешен антрополог‛ отиде в някой от смесените райони в България, би могъл да излезе със сходни твърдения”. В случая става дума за псевдоаналитичност, която е ясно посочена: „
Да, мнозинството от македонците по този начин мисли какво се случва в Македония. Но както не можеш да разбереш примерно българската политическа реалност, ако не четеш жълти вестници, така не можеш да разбереш българската политическа реалност, ако четеш само жълти вестници”. Антропологията може би е именно наука за
common sense, както пише Майкъл Херцфелд, но виждаме какво става, ако всекидневният здрав смисъл не е предмет на аналитична де-/реконструкция.
Оттук насетне редица моменти в интервюто ми изглеждат недостатъчно аргументирани, като за някои бих казал, че са откровени недоразумения. Очевидно вестник
Култура е прибегнал към Иван Кръстев като към последна инстанция – нещо като апелативен съд –, който трябва да оневини скъпи приятели или най-малкото да каже две-три добри думи за тях. Интервюто обаче някак си не оставя впечатление Иван Кръстев да е харесал „книгата” и да я е възприел като особено ценно четиво: въпреки благия си и равномерен тон, редица негови бележки са достатъчно заострени. Но, вероятно до голяма степен откликвайки на очакванията на интервюиращите, интервюираният измисля неубедителни алибита.
Много изкуствено, струва ми се, звучи тезата на Иван Кръстев за „неконформистката” позиция на авторите на
Македония на кръстопът и за тяхното предизвикателство, дори опълчване спрямо дървена мултикултуралистка реторика на (останали анонимни) европейски бюрократи. Иван Кръстев представя екипа като „разочаровани либерали”, стремящи се да провокират „брюкселската публика”, запознавайки я с проблеми, които тя пренебрегва, а донякъде е може би създала. Според него: „
Антонина Желязкова и Петър-Емил Митев се опълчват срещу клишета на либералното мислене от 90-те години, които определят политически правилното говорене за страни като Македония. Техният протест е срещу нежеланието на международната общност да мисли критично за практическите резултати от политиката на „мултикултурализъм отгоре‛, провеждан в бивша Югославия през последното десетилетие. Техният спор е с клишетата на „европеизацията‛ и „мултикултурализма‛. Това, според мен, предопределя и провокативния тон на публикацията. Авторите търсят скандал, но скандал в Брюксел, а не в София”.
При цялото ми желание да открия подобно предизвикателство, намерих един-единствен и то доста кратък пасаж, който може да се възприеме в подобен смисъл: „
Опитите на международната общност, на европейските институции да насърчават мултиетническа Македония и да разчитат, че, някога интегрирана в ЕС, тя ще се стабилизира като държава на македонците и албанците, са безпочвено измамни, несъстоятелни и ще се провалят в дългосрочна перспектива”. Аз вече го и цитирах в първата си статия, защото от него лъха свръхдоза нетърпеливо злорадство – което не знам „брюкселската публика” как точно би възприела. Същевременно, авторите от самото начало се обръщат към ясно посочена аудитория – българската, и то по-конкретно българските политици. Още в описанието на „проблемната ситуация” (стр. 11-15), екипът заявява: „
Членството на България в ЕС засили притегателния ефект на нашата (така !)
страна”; „
Съпричастието към население на съседна страна, с която ни (така !)
свързват дълбоки родови, исторически и културни връзки”. В един от параграфите "
говорят самите наши братя „татари"". Авторите съжаляват, че „
Българската държавна политика спрямо Македония все още не стъпва на стратегически документи”, а накрая се обръщат именно към българската държава, за да й предложат съответните стратегии и собствената си разработка като документ – мемоар – как да се действа. Обясняват какви са интересите на България („
да изработи и поддържа трайно изключително енергична и последователна политика към Македония”), алармират, че „
Не бива да се забравя и интересът на българския бизнес...”, правят аналогии с моменти от българската история (Източна Румелия), преки референции към българския национален разказ (Дебър, Охрид – люлка на Българското възраждане), които не биха били особено ясни за функционер от Брюксел.
Едва ли има смисъл да се дават повече цитати. Противно на тезата на Иван Кръстев, нищо в „книгата” не сочи тя да е била писана за Брюксел – адресатът й е всъщност съвсем ясно маркиран. Тъкмо понеже цялото изложение, въпросите, които авторите си зaдават, тезите, които лансират, са твърде
Bulgarian talk, преводът на английски на практически цялото произведение звучи някак си странно. Единственият му смисъл – и със сигурност единственият му ефект – би бил евентуално да запознае чужди (но не непременно от ЕС) политици с това как българите разсъждават за Република Македония. Както се разбра, така е и станало на среща на т.нар. „Балкански политически клуб”. Но да се твърди, че „книгата” отправяла смело предизвикателство към „
дървения език на... съобщенията, които текат между Македония и ЕС”, че хвърляла дръзка ръкавица пред слепия Брюксел, отвсякъде погледнато си е твърде насилена свръхинтерпретация. Да не говорим, че в случая дълбок аналитик и познавач на европейския и глобалния политически контекст като Иван Кръстев преднамерено окарикатурява политиката на ЕС, говорейки поразително неаналитично, неестествено неаналитично, за някакъв анонимен и бюрократичен „Брюксел”. Защо е този скеч?
Пак нещо и за позицията на
Култура в цялата тази история. Признателен съм на вестника, че публикува критичните ми статии и то без съкращения (по-специално първата). Не се надявах на това – по тази причина разпратих първия си материал по електронната поща и го качих на блога (след като ми отговориха, че ще го публикуват, го махнах веднага). Но не разбрах каква беше идеята на редакцията: да ми се даде добър урок (така поне звучаха редакционните бележки)? В последното си писмо до мен Копринка Червенкова направо ме посъветва – не особено деликатно и в драстична дисхармония с предишните си мейли: „
Няма да е лошо леко да усмирите суетата си, за да не стане така тя да измести същинския ви изследователски потенциал”. Не знам колко е възпитан подобен тон и колко е типично за културен седмичник да публикува статия с цели две нравоучителни редакционни бележки: всичките ми познати, на които разказах това – от Турция до Англия – бяха шокирани. Във всеки случай Иван Кръстев признава, че също усеща „раздразнението” на Копринка Червенкова и Христо Буцев от моята позиция. Едновременно с това той откликва положително на изказването на последния, който вижда у мен – може би защото съм „млад” – „
90-те години и развихрянето на либералната фантазия”.
Оттук насетне съм етикетиран като политически коректен наивен либерал, а Иван Кръстев се впуска в един псевдоанализ на фиктивен сблъсък:
„
Поколенческият конфликт е между млади български изследователи, учили и специализирали навън, и българските институции, специално академичните институции, в които се криминализира всеки опит за критичен прочит на българската история. В резултат професионалните, методологическите спорове как да се пише история, са оказват пределно политизирани. Сблъскал се с тази среда, младият изследовател естествено започва да се радикализира... конфронтационното отношение към това поколение нови историци кара самите тях да си спестяват нюансите и да радикализират своите несъгласия. Затова те се държат като радикално интелектуално малцинство, което е в гражданска война със завърналия се ХІХ век”.
За кого говори тук Иван Кръстев? Честна дума, не знам. Познавам сравнително „млади” историци – докъм 40 и кусур години – „учили и специализирали навън”, които след завръщането си в България не стигнаха до драматичен конфликт с тукашните академични институции. Познавам и други, които стигнаха до такъв и действително се „радикализираха”. Но това не беше задължително сблъсък с националисти и по въпроси, пряко свързани с интерпретацията на националната история. Просто в българските академични среди има достатъчно безобразия, поради които по-некариеристично настроен човек да стигне до конфликт. Струва ми се, че Иван Кръстев не е наясно със средите, за които говори, и прави едно съвсем спекулативно описание. Той си е измислил тези общности: в действителност, не съществува обществено явление като сблъсък между млади, „учили на Запад” и „либерално настроени” историци от една страна, и местни националисти, окопали се в академичните йерархии, от друга. Не че го няма и едното, и другото, но тук Иван Кръстев екстраполира един случай – това, което той мисли, че е моят случай – и си въобразява цял поколенчески конфликт. Аз самият пък нито съм тръгнал от, нито съм се върнал в Историческия факултет: така че и до никакъв сблъсък с него не съм стигал.
Още нещо проблематично: „младите”, учили навън историци, според Иван Кръстев, „
отказват да приемат, че всяка държава има нужда от критична маса национализъм за своето нормално функциониране”. Не разбираме колко е минималната "критична маса", но така или иначе, тук трябва да играя ролята на либерала, надъхан с клишетата на 90-те години. Съжалявам, че ви занимавам със себе си, но моето развитие си има своя логика – през 90-те години въобще не бях антинационалистичен „либерал". Противно на калъпа, в който ме вкарват, имам и по-различно виждане по въпроса за национализма и утвърдените историци: предпочитам да си правят добрата стара национална история – в този случай човек поне може да научи някаква фактология. Според мен, най-катастрофални са именно, когато се опитват да бъдат политически коректни и да правят нещо така, по-„модерно”. На фона на традиционния им концептуален инструментариум, въвеждането на
fashionable думи като „мит”, „Другия”, „идентичност”, „травма” и пр. само влошава качеството на продукцията.
Обаче на някои откровени простащини в днешната българска историография съм реагирал. Иван Кръстев тежко греши, смятайки, че „
Между другото, много често критиките им – не говоря даже към Антонина Желязкова, а и към хора като Божидар Димитров – са някак си на едро, без интерес; те отказват да спорят с тях”. Копринка Червенкова също смята, че „те” отказват да спорят и само криминализират противниците си. Нека тук ми е позволено да дам воля на извадената на бял свят от Копринка Червенкова моя „суета” и да разкажа повечко за мен. Антонина Желязкова и Петър-Емил Митев далеч не са първите автори, обект на критика от моя страна, а примерът с Божидар Димитров е лошо подбран. Тъкмо на него беше посветена първата ми полемична статия: публикувана е в списание
Критика и хуманизъм през 2001 г. При това, може би не съвсем разумно, в тази статия аз наистина се занимавах с това да споря с тезите на Димитров от
Десетте лъжи на македонизма: въпреки че за повечето интелектуалци това занимание изглеждаше несериозно и „под достойнството им”, имайки предвид обекта на критика. Впоследствие публикувах хапливи текстове за същия и подобни персонажи в самата
Култура, а и във вестник
Сега. В последния участвах и в полемика с проф. Георги Бакалов: един от бранителите на арийския произход на прабългарите и откривател на супердревна българска държавност, благодарение на аматьорски етимологии слязла от планината Имеон, минала през „Балхара” и почти финиширала в Белгия (цитирайки Раймонд Детрез). Обратно, днешният ректор на Софийския университет, защитник на традиционни национални ценности, се ограничи тъкмо с критики на едро спрямо Божидар Димитров и тангристите тип Бакалов, определяйки ги индиректно като чалга-историци. Не млад либерал, а зрял консерватор отказа да спори с тях, при това, ако не „криминализирайки”, поне неаргументирано етикетирайки ги като псевдоучени.
Т.е. Иван Кръстев и Копринка Червенкова не са особено наясно с това кой какво е писал, твърдейки че „либералите” отказвали да спорят с „националистите”. При това, може би трябва да ревизират и други свои впечатления за „либералите”: лично аз съм публикувал и критики на „мултикултурните” клишета, такива каквито те се тиражират в страни като Република Македония. Мои популярни материали по въпроса излязоха през 2004 г. във вестник
Време (Скопие), а през 2007 г. списание
Идентитети публикува и една моя по-академична статия. Вместо, както пише Иван Кръстев, да обясняват, че мултикултурният модел в Македония „не се случил”, авторите на
Македония на кръстопът можеха да се поинтересуват от доста оживените дебати на тези теми в академичните и интелектуални среди в Скопие. Определено не са на по-ниско ниво от тези в София, имайки предвид колко на едро и във вестник
Култура се ползват понятия като „либерализъм” и „мултикултурализъм”.
Далеч от рефлексивност към употребяваните термини, интервюто финишира в трогателно съгласие:
„
Копринка Червенкова: Но нямате ли усещане, че в позициите на „новите млади‛ преобладава стерилността? Иван Кръстев: Да. Защото когато дойде това по-младо поколение, либералният прочит на национализма беше загубил политическа подкрепа в обществото. Ако в началото имаше едно анти-националистическо поколение, в края на прехода се появи един нов национализъм като реакция на загубената идея за общност. В тази враждебна среда новите историци допълнително се радикализираха. Тези хора имаха само два избора. Да станат конформисти или да бъдат радикални неконформисти”. Разбирам, че редакцията на
Култура цели да изобличи радикалната стерилност (или стерилната радикалност – не разбрах как точно се съчетават тези два момента) на хулителите на скъпи приятели. Разбирам, че не може да се въздържи да демонстрира предозирана арогантност към стерилните „нови млади”. Не разбирам обаче на Иван Кръстев от каква полза са му клишираните обяснения с млади либерали-неконформисти vs. стари националисти? Не разбирам за какво му служат тези карикатурни конструкции: просто отклик на вопъла за помощ на скъпи приятели? Да напомня, че не аз, а тъкмо той беше либералният нов млад през 90-те години – според Христо Буцев, времето на „
развихрянето на либералната фантазия”. И тогава Иван Кръстев като че ли не се страхуваше да не бъде окарикатурен като интелектуално стерилен младеж – спомням си го по всички телевизии –, а пък беше доста по-млад от мен сега...
Финалният акорд е наистина ефектен: „
И въобще, понякога си мисля, че българското отношение към Балканите е като куфар с двойно дъно. България е една изключително политически коректна страна. Ние говорим с езика на XXI век, мислим в категориите на XIX век и, което е най-тъжното, сме загубили усещането за трагедията на българския XX век”. По принцип обичам този характерен за Иван Кръстев художествен изказ – той винаги придава определено очарование на текстовете му –, но в случая не носи познавателна стойност. Нито България е особено политически коректна страна, нито нейният 20 век е бил дотам трагичен в сравнение с този на някои съседи: както би показало сравнение с броя на жертвите на двете световни войни в Сърбия, да речем. Увереността в изключителната драматичност на нашата история си е наистина мръсна приказка.
